Едно време имаше бригади

Едно време имаше бригади. Много бригади. Нашето поколение с тях израстна.
Бях вече студент четвърта година и ме пратиха с първокурсниците в едно
сливенско село да берем грозде. А нашият институт по принцип е дамски. Мъжете сме
като за кадем. И с цел ефективност решаваме: пет момичета берат грозде, а едно
момче изнася щайгите от редовете. Ето тая тактика ми създаде големи неприятности.
Имахме един Людмил — хубавичко момче, ама голяма маймуна. Дето е той, все
се кикотят. Майтапчия, значи.
Е, той след една „тежка“ вечер едва се довлякъл до лозята и паднал заспал
в един ред. Момичетата от солидарност сами заизнасяли щайгите. Обаче една бдителна
селянка го видяла и веднага го заяла:
— Защо не работиш?
— Уморен съм — рекъл й той кротко.
— Уморен ли? Мързелив си ти.
— Да. Много мързелив.
— И нахален! Ще се оплача от теб на началника. Как ти е името?
— Оплачи се. Името ми е Пенис.
И мушнал пак морна глава под лозата.
Та идва женището — червендалесто и мускулесто, — слага ръце на кръстта и
ми вика:
— Браво! Стоиш си тук, командире, ровиш си в книжките. А твоят пенис
въобще не помръдва.
Бях като гръмнат.
— Как не мръдва? Вие откъде знаете?
— Ами не виждам ли? Момичетата се мъчат, а той клюма ли, клюма… Какво
клюма, направо спи! За такова нещо трябва от комсомола да изключват!
— Слушайте, другарко, в края на краищата той си е мой.
— Така ли? — побесня тя. — До по-горните началници ще пиша! А тоя твой
пенис… Ще видим! Главата му ще откъсна!
Машинално си стиснах краката….